19 март 2017 г.

За непланираните решения и филмовите маратони

За непланираните решения 
и филмовите маратони


Тази година достигнах до извода, че най-добрите планове са неплапланираните. Когато не знаеш къде отиваш, защото не е важна дестинацията, а самото приключение било то и на няколко километра. Изминалата седмица беше точно от този тип и затова реших, да ви споделя няколко снимки. След това ще премина и към едно кратко филмово ревю на паднали ангели, просто нямаше как да не го направя, знаете какъв проблем имам с книгата.


Понеделник беше един ужасно дъждовен ден, но какво ни пречи да обикаляме София през него. Да влезем в министерство и да се загубим на Лъвов мост. А за финал и стрелба с лък. Просто така и не снимах повече затова и не ви разказвам подробно за този ден, но беше изпълнен все с нови за мен преживявания.


Вторникът обаче определено беше ден за снимки. С Павлина просто решихме, че имаме нужда да се разсеем и просто тръгнахме към историческият музей. Но първо трябваше да направим кратка спирка за обяд. Кой да знае, че около Су няма дюнери и че ще трябва отново да се върнем до нашият факултет, защото много държахме на тях. По пътят за музея установих, че едната причина да харесам София е Витоша, гледката която се разкриваше определено ме накара да искам да се кача някой път. Въпреки че аз вече бях посещавала музея, мога спокойно да кажа, че не ми беше по-малко интересен. Някак си успява да те върне назад във времето и да те откъсне от реалността, препоръчвам го на всеки дошъл до тук.







Излязохме от музея с идеята, че се прибираме, но когато стигнахме на спирката и случайно видяхме, че има такава наречена Камбаните(за които точно и бях говорила, че са наблизо и съм ходила), си казахме защо не тъкмо ще походим малко. 


Без абсолютна никаква идея как точно да стигнем до там много уверено се качихме на автобуса (плюса на картата за градски траспорт), спряхме в мола за да си вземем нещо за яде и отново тръгнахме. Оказа се около 2 километра, но си струваше разходката. Ако имахме време сигурно и още някъде щяхме да идем. Но да, точно тези планове, който се случват на момента, в повечето случай са най-добрите.



И не на последно място идва ред на Паднали ангели. Както съм казвала имам ужасен проблем с стила на авторката, но най-вече с това, че ужасно много харесах замисъла на книгата, но не и начина, по който е развита и написана, но въпреки това исках да видя как точно се е получил филма. Честно казано ми хареса повече от книгата, но това го очаквах.


 На моменти имах чувството, че гледам Бела и Едуард, но ще си затворя очите за това. Самата гимназия, където се развива всичко е наистина добре изградена, но не ми хареса, че всичко се случва само там и единствените моменти извън нея бяха изключително набързо направени. Мисля, че целият филм ми се стори малко сякаш направен набързо, но ще излъжа, ако кажа, че двамата главни не ми бяха ужасно сладки. Независимо дали си чел книгата или не може да схванеш идеята, честно казано въпреки че края на филма отново ми беше прекалено нахвърлян, бих казала, че беше по-добре обяснен от колкото в книгата. Дори след филма все още съм на мнение, че Лорън Кейт е съсипала хубавата идея на книгата, но това си е мое мнение.


Говорейки за филми, трябва да спомена набързо, че най-после наваксах с Древните, започнах анатомията на Грей(и вече я обожавам) и изгледах последният епизод на дневниците на вампира. Много от вас вече споделиха мнение, та ето го и моето. Последният сезон дори не го бях гледала, но имах нужда да видя последният епизод, защото когато се върна назад и се сетя, че бях на около 14, когато го започнах ми стана някак носталгично. Този сериал е бил с мен през ужасно много неща и исках да знам, че официално съм му казала и моето довиждане. За да избегна спойлери все пак няма да се задълбочавам, имаше моменти в който се усмихвах през сълзи, а в други си казвах е това наистина беше безсмислено. Не бих казала, че очаквах краят да е толкова набързо направен, но като цяло и последните два сезона ми бяха излишни, но още едно но, винаги ще помня този сериал като първият дал началото на манията ми по сериалите.
С това ще привършвам за днес, за да се върна към другите задачки, пожелавам ви приятно прекарване на остатъка от уикенда и една слънчева нова седмица.


15 март 2017 г.

Какво е да си студент в България?


Какво е да си студент в България ?



Днес прочетох един цитат, който гласеше нещо подобно: Преди една година всичко беше различно. Сега, когато се върна назад осъзнавам, колкото тази една година може да промени човек. И това е причината днес да засегна темата, какво е да си студент в България, защото точно преди една година минах през цялото вълнение около баловете, кандидатстването и куп други неща, които за онзи момент ми се струваха толкова трудно постижими.
Може би е добре да започна с предистория на това какво исках да уча и как стигнах до това, което е в момента. От самото начало знаех, че градът ще е София, не защото ужасно исках, напротив бях много негативно настроена, а просто защото се налагаше. Така градът беше решен, а колкото до университета, ако преди няколко години ми бяха казали, че ще се спра на Софийския нямаше да повярвам, но ето ме тук няколко години по-късно. Исках да кандидатствам Връзки с обществеността, но на предварителният изпит вместо да ми пишат 2 и поне да разбера, че явно наистина е трябвало да ходя на подготовка, ми писаха 3,25, което за мен в прав текст значеше, платете и другият изпит и пак елате. Това просто ме издразни, самата система беше причината да си кажа щом е така и всичко опира до пари няма да отида на вторият изпит. Все още продължавам да смятам, че образователната ни система и още куп неща не са ни наред в политиката, но това е съвсем друга тема. И не съжалявам, темата която се падна на изпита определено не ми хареса, за разлика от тази, на която писах. Но така се стигна до там, че трябваше да сменя специалността, стигнах до извода, че иска нещо близко, аka социология. Но с моя късмет точно тази година цялото население беше решило, че иска това и бала не ми достигна.

 И така стигнах до моят, много много резервен вариант - библиотечно-информационни науки. Много от вас ще си помислят, искаш да станеш библиотекарка, не, това е отговора, който давах, но преди да започна реално да уча, не бях сигурна какво още да добавя. Горда съм с това, че днес мога да обясня какво точно значи и въпреки че като всичко друго и моята специалност си има скучно дисциплини, се оказа много по-развиваща се и интересна от колкото очаквах, но за това по-късно.
Сега се връщам на въпроса, какво е да си студент? Честно казано, ако не бях решила да продължа образованието си щях да съжалявам, не защото не може да е справиш без него в живота, а защото установих, че за мен лично именно този начин на живот в момента, ме научи на това как да се справям с няколко неща едновременно, помогна ми да порасна и да усъвършенствам себе си. Може би точно сега, това ви се струва странно как само това, че отново учиш може да ти помогне. Но ще го представя така, университета не е училище, всичко с което сте свикнали коренно се променя и ако сте достатъчно амбицирани ще извлечете максималното от него. Една от основните разлики е в това, че поне при мен непрекъснато имам някакви проекти за вършене или ни водят на разни места като център за дигитализация(мога да се похваля с факта, че дигитализирах филмова лента, да от онези старите.) или център за реставрация. Да не говорим, че дори имаме практика в библиотека и въпреки че няма да се занимавам с това определено е много полезно.

Казвала съм го и преди, оказа се че не мразя София, всъщност далеч не е толкова лоша. Не бих казала, че до сега не съм била самостоятелна, но като студент рязко трябва да станеш далеч по-индивидуален. Да, не е лесно, уча, работя и непрекъснато съм по-задачи, трябва да се справям сама, но ми хареса, трудно е, но ми харесва цялата тази забързаност на живота. Не всичко беше планирано, но в последната година стигнах до извода, че няма смисъл да правя планове, трябва да живея за мига и да извлеча максималното от него. Прибирам се късно, уморена съм, но въпреки това намирам време и за себе си, ето това е да си студент, от всичко по-малко.
Продължавам да искам да се занимавам с книгоиздаване, но не съжалявам, че уча това. Обхващам много широка среда от информация, не знам защо точкова често хората подценяват специалността. Като някой, който вече втори семестър го учи видях много хора, които да се отказват, но и много, които също като мен,  оказали се тук случайно да виждат перспективата. Затова мога да ви кажа това, независимо какво сте решили не позволявайте на другите да влияят на мнението ви.
И не на последно място, сесията . Честно ли, не е най-приятното нещо, но не е чак толкова трудно като всяко друго нещо. Лично аз бях готова да ме скъсат поне по едно или две неща, все още не знам как успях да взема всичко. Но повярвайте ми, накрая на сесията като всичко приключи веднага ще забравите за нея.

Този пост май стана доста дълъг, но се надявам да съм ви била полезна. Независимо дали решите да учите тук или извън България, или да се откажете знайте, че нищо не е фатално или чак толкова трудно.

11 март 2017 г.

Преставам ли да бъда блогър…


Преставам ли да бъда блогър…



Това е въпросът, който си задавам всеки път, когато някой блогър изчезне и дълго време няма нищо от него. Е, аз попаднах в същата ситуация, спрях да пиша за прекалено дълъг период. Не искам с този пост да се оправдавам, за мен да си блогър е удоволствие, а не задължение. Просто последните два месеца се наложи да се сблъскам с доста перипетии, които ми доказаха, че живота няма винаги да е цветя и рози. Но именно тези моменти ни изграждат като хора, може би всичко се случи прекалено изведнъж и едно след друго, но няма да ви занимавам с това. За тези две месеца почти всеки ден влизах в blogger, но веднага го затварях, просто не бях готова отново да седна пред екрана и да пиша. Не мисля, че отново ще успея да вляза в някакъв график и да пускам често, но и не мисля да опитвам. Обичам книгите, обичам това кътче, което създадох и въпреки че физически нямам време имам нуждата поне понякога да правя едно от нещата, които ме радват.

Не бих казала, че съм в книжен застой, защото искам да чета, но така се получи, че нямам време. Странното е, че ако не бях решила преди няколко дена да почна да чета на телефона, може би все още нямаше да съм прочела нищо тази година. Ужасно много харесвам и двете хартиени книги, който съм започнала, но непрекъснато съм на някъде и това не ми помага особено(трябва ли да казвам колко невероятна е Ясновидци или как Двор от мъгла и ярост ме моли да я продължа). Затова може би кръгът на блогът ми ще се разшири, имам нужда да пиша, но нямам достатъчно време да чета, затова идея си нямам какво точно ще се получи. Не знам вие какво бихте чели, но наистина искам да опитам нещо ново.

Интересен факт, пиша този пост от една седмица(а го планирам от дори повече), дори не е пост, а няколко реда, но всеки път не го довършвам, а да не говорим да го кача. Нещо ме спираше, не мога да го определя, случвало ли ви се е да искате да направите нещо, но в следващият момент да решите, че все още не сте готови? Ами при мен е нещо такова, тази година определено започна различно, но това не винаги трябва да е нещо лошо, както казах искам да опитвам нови неща, да видя на какво още съм готова, искам да пътувам повече и искам да продължа да изпълнявам обещанията, които си давам. Надявам се да не съм ви отегчила с този бърз пост и стискам палци да не отново един за месеца. Все пак прочетох цели две книги, ако не броим тази за изпита ми(между другото взех първата си сесия успешно, но ако ви е интересно какво е да си студент, мога да ви запозная с моя личен опит някой друг път). Ще спра до тук с едно благодаря, на тези които още четат блога ми, ако все още има такива оптимисти. Плюс кратко благодаря на Юлия, че ми каза пиши, дори за готвене, ако искаш. 



PS: Най-после написах и кратко ревю в Goodreads на Парцалена принцеса, чак съм горда със себе си, а колкото до другата книга от иначе ужасно дългият ми списък с прочетени за 2017, ще опитам да говоря в друг пост и за това. Сега вече наистина ви казвам чао, защото вече, ако не е кафето не знам как функционирам.