29 януари 2016 г.

Разнищи ме

Разнищи ме

Техере Мафи


Джулиет и Адам се измъкнаха и намериха така търсеното убежище в Пунк Омега. Но дали в действителност са свободни или това също е затвор, но с хора който искат да ти помогнат. Не случайно хората казват, че каквото и да правиш миналото ще те застигне, е тук това важи с пълна сила. Каквото и да става Джулиет все още може да убие само с докосване, е не и Адам, о и Уорнър, но май това не е най-доброто развитие за нея. Но до тук всичко се случи прекалено бързо и сега дойде момента, в който да спре и да се замисли как това дори е възможно. Е може би  Пунк Омега не е най-лошото място, ако не друго може да даде отговори и да помогне на едно момиче да приеме същността си виждайки, че не е единствената. Но дали да се изправиш срещу истината ще ти помогне да я приемеш или просто ще тръгнеш да търсиш друго решение, е това е най-трудното,  което Джулиет трябва да направи .

“Hope.

It's like a drop of honey, a field of tulips blooming in the springtime. It's a fresh rain, a whispered promise, a cloudless sky, the perfect punctuation mark at the end of a sentence. And it's the only thing in the world keeping me afloat.”

Чувствата ми за тази книга са много противоречиви, но определено ми хареса повече от първата. Причината да се колебая какво да мисля е Джулиет от самото начало за мен тя не беше от типа герой, които харесвам. Да знам, че всичко през, което е преминала няма как да не я промени, но винаги има две опции, или ставаш по-силен или просто започваш да се отчайваш и обвиняваш за всичко. 
На моменти е толкова слаба психически, че исках да и се развикам, че няма право да се държи така, че поне веднъж трябва да спре да се обвинява за всичко и да се бори. Но признавам, че в тази част имаше значително подобрение, много по-често я виждах да поема контрола и може би дори да се приема, дори зад костюма, предназначен да я държи далеч от всички или по скоро да държи другите далеч от нея. Адам, може би просто от самото начало го сложих в графата, харесвам те, но нещо ми липсва. Очаквах малко повече да се задълбае характера му, въпреки че имаше едно голямо разкритие, което признавам си не очаквах, и да тук го виждаме да разбира много неща за себе си и да се опита да се справи с всичко, но не знам, може да съм само аз, но очаквах нещо друго от него.
 Трябва да спомена Кенджи, в първата книга не му обърнах внимание, но признавам че в тази ми стана от любимците. Винаги е толкова забавен и готов да се жертва, но въпреки това съумява да помага на Касъл, лидера на Пункт Омега да помага на хората с дарби. И като за финал Уорнър, още предният път казах, че не знам защо и въпреки всичко, което е направил го харесвам, е не че нещо, но сега повече от всякого твърдя същото, вече дори съм сигурна, че зад неговият образ на студен и безскрупулен, седи едно момче, което просто има нужда да бъде разбрано. И на фона на всичко това се задава война, което ще реши бъдещето на мнозина. Това, което най-много ми харесва в книгата е стила на авторката, независимо от всичко той някак си ме грабна и ми се струва толкова различен, а и цялата история за някой, които може да те убие само с докосване е нещо, което си струва да се прочете. Е успех Джулиет, ще ти трябва във всяко едно отношение.


Няма коментари:

Публикуване на коментар